Котаракът в чизми

Един мелничар оставил като наследство на тримата си синове единствено една мелница, едно магаре и един котарак. Те на бърза ръка се справили сами с подялбата. Не повикали нито нотариус, нито пък адвокат, защото начаса щели да глътнат и малкото, което било останало след смъртта на баща им.

Най-големият син получил мелницата, на средния се паднало магарето, а за най-малкия останал котаракът. Изтърсакът не можел да се примири, че на него се била паднала най-безполезната част от наследството.

– Братята ми – разправял той – ще работят заедно и ще си изкарват хляба честно, а аз, след като изям котарака и си направя от кожата му маншон, с който да топля ръцете си през зимата, ще умра от глад.

Без да се издава, котаракът дълго и внимателно слушал горчивите думи на господаря си, а накрая му казал:

– Не се измъчвайте, господарю. Не се тревожете за бъдещето си. Дайте ми само една торба и ми направете чифт чизми, за да ходя с тях из храсталаците, и ще видите, че късметът ви не е толкова лош, колкото си мислите.

Въпреки че не повярвал на думите на котарака, младежът все пак не отказал и изпълнил желанието му. Спомнил си, че много пъти се бил възхищавал на хитростите му. Котаракът скачал пъргаво и умело ловял мишки и плъхове, без усилие висял надолу с главата или пък се криел в брашното и се преструвал на умрял.

Щом получил чизмите си, котаракът запристъпял с тях гордо и напето. Метнал на гръб новата си торба, хванал връзките ѝ с предните си лапи и тръгнал на лов. Най-напред отишъл на една ливада, където знаел, че се събирали да хрупат трева много зайци. Сложил в торбата трици и сочна люцерна, а после се изтегнал наблизо, престорил се на умрял и зачакал някой млад и неопитен, още не изучил коварството на живота, заек да дойде и да надникне в торбата му, за да провери дали в нея няма нещо за ядене. Не след дълго търпението му било възнаградено. Един млад лекомислен и непредпазлив заек се приближил и се напъхал целия в торбата.

Котаракът начаса стегнал връзките ѝ и безмилостно го убил. Горд и доволен, той понесъл плячката си на гръб, отишъл при краля, като поискал да му се представи. Завели го в покоите на Негово Величество. Щом влязъл вътре, котаракът направил дълбок поклон и казал:

– Ето, Ваше Величество, един заек от близката ливада, който маркиз Дьо Караба (с това име решил да назове господаря си) ми нареди да ви поднеса.

– Кажи на господаря си, че му благодаря за подаръка – отговорил кралят – и че ми е доставил истинско удоволствие.

Не след дълго котаракът отново излязъл на лов, но този път се скрил насред житата. И там оставил торбата си отворена и в нея скоро влезли две яребици. Котаракът начаса затегнал връзките ѝ и ги уловил. Както и първия път, отишъл с тях при краля. Кралят се зарадвал на яребиците и го почерпил с вкусни лакомства.

Цели три месеца котаракът носил от време на време на краля дивеч, който уж бил уловил господарят му. Един ден научил, че кралят се кани да се разходи с карета покрай реката заедно с дъщеря си – най-красивата принцеса на света, и казал на господаря си:

– Ако послушате съвета ми, ще се радвате на щастлив живот. Трябва само да идете на реката и да влезете да се къпете на мястото, което аз ще ви посоча. Всичко друго оставете на мен.

Новият маркиз Дьо Караба изпълнил препоръката на котарака си, без да разбира какво крои. Докато се къпел, покрай реката минал кралят, а котаракът се развикал:

– Помощ! Помощ! Маркиз Дьо Караба се дави!

Като чул виковете му, кралят подал глава от вратичката на каретата. Той познал котарака, който толкова пъти му бил носил дивеч, и заповядал на стражите да се притекат бързо на помощ на маркиз Дьо Караба.

Докато измъквали мнимия удавник от реката, котаракът се приближил до каретата и разказал на краля, че докато господарят му се къпел, били дошли крадци, които въпреки виковете му „Дръжте ги!“ взели дрехите му. (Всъщност хитрецът бил скрил дрехите на младежа под един голям камък.)

Кралят веднага наредил на прислужниците си, които се грижели за облеклото му, да донесат от най-хубавите му дрехи за маркиз Дьо Караба. После отправил хиляди любезности към младежа и понеже елегантните дрехи, които му дали да облече, подчертавали красивото му лице и стройното му тяло, дъщерята на краля го харесала много, а щом маркизът на два-три пъти я погледнал почтително и нежно, се влюбила до уши в него.

Кралят пожелал маркиз Дьо Караба да се качи при него в каретата и да се поразходят заедно. Котаракът бил очарован, че планът му започнал да се осъществява, и избързал напред. Не след дълго дотичал до едни ливади, където селяни косели трева.

– Добри ми хора, работливи косачи, след малко оттук ще мине кралят. Ако не му кажете, че ливадите, чиято трева косите, са на маркиз Дьо Караба, ще ви накълцам на парчета.

Кралят не пропуснал да попита косачите чия е ливадата.

– На маркиз Дьо Караба – му отговорили те дружно, защото думите на котарака много ги уплашили.

– Хубаво наследство имате, маркизе – обърнал се към госта си кралят.

– И както виждате, Ваше Величество – отговорил маркизът, – тази ливада дава богата реколта всяка година.

А през това време умният котарак продължавал да тича напред и не спрял, докато не видял насред нивите край пътя селяни, които жънели жито.

– Добри ми хора, неуморни жътвари, след малко оттук ще мине кралят. Ако не му кажете, че всичкото жито е на маркиз Дьо Караба, ще ви накълцам на парчета.

И ето че кралят минал покрай нивите и поискал да научи чие е ожънатото жито.

– На маркиз Дьо Караба – отговорили с поклон жътварите и кралят отново се зарадвал, че гостът му е толкова богат.

А котаракът все тичал и тичал неуморно напред и нареждал на всички по пътя си да казват на краля едно и също – че земите наоколо са на маркиз Дьо Караба. Кралят все повече и повече се учудвал на несметните богатства на госта си.

Най-после котаракът стигнал до един замък, чийто господар бил човекоядец. Бил най-богатият в околността и всички земи, покрай които минала кралската карета, били негови. Котаракът, който междувременно се бил осведомил кой е собственикът на замъка, и разбрал за страховития му вкус, помолил да го приеме, като обяснил, че не може да мине покрай имението му, без да му се поклони. Домакинът го приел любезно, доколкото позволявал нравът му на човекоядец, и го поканил да си почине.

– Казаха ми – започнал котаракът, – че имате дарбата да се превръщате във всякакви животни и че например за вас е много лесно да приемете образа на слон или лъв…

– Истина е – отговорил грубо човекоядецът. – И за да ви го докажа, сега ще се превърна в лъв.

Като видял пред себе си огромния лъв, котаракът толкова се уплашил, че за миг се покатерил чак при улуците на покрива на замъка. Така се изложил на сериозна опасност, защото чизмите му не били пригодени за ходене по керемиди. След известно време, когато видял, че човекоядецът отново е приел собствения си образ, котаракът слязъл при него и му признал колко се бил уплашил.

– Казаха ми също – продължил той, – че умеете да се превръщате и в съвсем малки животни, като плъхове и мишки. Само че аз, разбира се, не вярвам и думичка на тези приказки, защото знам, че подобно нещо е невъзможно.

– Невъзможно ли? Сега ще видите! – изревал човекоядецът и начаса се превърнал в мишка, която затичала по пода.

Котаракът тутакси се хвърлил върху нея и я изял.

А когато каретата на краля минала покрай замъка на човекоядеца, Негово Величество пожелал да влезе. Котаракът чул тропота на конете и тракането на колелата по подвижния мост и веднага изтичал да посрещне краля.

– Добре дошли, Ваше Величество, в замъка на маркиз Дьо Караба – приветствал го той с дълбок поклон.

– Как?! – провикнал се кралят. – Нима този замък е ваш, господин маркизе? Никога не съм виждал по-подреден и обширен двор, нито пък по-прекрасни постройки. Да влезем вътре и да разгледаме замъка, ако обичате.

Маркизът подал ръка на принцесата и двамата последвали краля, който се изкачил по стълбите. Влезли в огромна зала, където ги очаквало истинско угощение. Човекоядецът се бил подготвил да нагости свои приятели, които били пристигнали в замъка, но като разбрали, че вътре е самият крал, не посмели да влязат.

А кралят бил очарован от достойнствата на младия маркиз. Виждал колко влюбена била дъщеря му, виждал и огромното му богатство. Затова, след като изпил пет-шест чаши хубаво вино, му казал:

– Само от вас, скъпи ми маркизе, зависи дали ще ми станете зет.

А маркизът се поклонил ниско и приел честта, която му оказал кралят. Оженил се за принцесата още същия ден.

Котаракът пък станал прочут благородник и от този ден тичал да лови мишки само за развлечение.

© Силвия Николай Колева, превод от френски