Преоткрийте заедно с Ная обичаната история „Грозното пате“ – класическата приказка от Ханс Кристиан Андерсен, която учи малки и големи, че истинската красота често е скрита вътре в нас.
Преоткрийте заедно с Ная обичаната история „Грозното пате“ – класическата приказка от Ханс Кристиан Андерсен, която учи малки и големи, че истинската красота често е скрита вътре в нас.
Толкова бе хубаво по полето; беше лято, житата се бяха жлътнали, овесът се зеленееше, сеното бе натрупано на копи из зелените ливади, из които щъркелът крачеше с дългите си червени крака и говореше египетски, защото тоя език той беше научил от майка си. Около нивите и ливадите имаше големи гори, а насред горите – дълбоки езера; да, вън, по полето, бе наистина красиво! Едно старо имение се бе ширнало на припек, опасваха го дълбоки канали, а от стените, та чак до водата растеше лапад с толкова високи листа, че малки деца можеха да стоят изправени под най-големите от тях; там бе също толкова пусто, колкото в най-гъстата гора; една патица се беше насадила в гнездото си; тук щеше да измъти тя малките си патенца, но вече бе започнало да ù омръзва, защото мътенето се беше проточило, а гости ù идваха много рядко; на останалите патици повече им харесваше да плават из каналите, отколкото да се изкачват нагоре и да седят под лападово листо, за да си покрякат с нея.
Най-сетне яйцата се заразпукваха едно след друго:
– Пип! Пип! – разнесе се наоколо, жълтъците бяха оживели и подаваха глави навън.
– Кряк! Кряк! – каза тя и те се разбързаха колкото могат, и се заозъртаха на всички страни под зелените листа; майка им ги остави да гледат колкото си искат, тъй като зеленото е полезно за очите.
– Колко е голям светът! – казаха всички патета; защото сега те наистина имаха много повече място, отколкото когато лежаха в яйцата.
– Мислите, че това е целият свят ли? – каза майката. – Той се простира далеч от другата страна на градината, чак до попската нива. Там обаче никога не съм била! Сигурно сте тука вече всичките! – И тя се надигна. – Не, не сте всичките! Най-голямото яйце все още си лежи; колко ли ще продължи това! Ох, омръзна ми вече! – И тя отново легна.
– Е, какво става? – попита една стара патица, която бе дошла на гости.
– Толкова се проточи с едното яйце! – каза патицата, която лежеше. – Не се пука! Погледни обаче останалите. Най-хубавите патенца, които съм виждала! Приличат до едно на баща си, тоя мискинин, дето не идва да ме види.
– Я дай да погледна това яйце, дето не иска да се пукне – рече старата. – Вярвай ми, сигурно е от пуйка! И аз се измамих тъй един път и как се мъчих и патих с тия деца, защото тях, да ти кажа, ги е страх от водата. И кряках, и хапах, нищо не помогна. Чакай да погледна яйцето, да, пуйче е. Я го остави да си лежи, а ти иди учи останалите деца да плуват.
– Абе, ще му полежа още малко – рече патицата. – Толкова дълго съм лежала, ще полежа още малко.
– Както искаш – рече старата патица и си тръгна. Най-сетне голямото яйце се пукна.
– Пип! Пип! – изписука малкото и се изтъркаля навън.
То беше много голямо и грозно. Патицата го погледна:
– Ама че е грамаданско – каза тя, – никое от другите не прилича на него! Дали пък не е пуйче! Е, скоро ще се разбере! Но във водата ще влезе, ако ще да го вкарам с ритници.
На следващия ден времето беше прекрасно; слънцето грееше по всичките зелени лападови листа. Майката на патенцата с цялото си домочадие слезе долу до канала. Пляс! Тя скочи във водата.
– Кряк! Кряк! – каза тя и патенцата зацамбуркаха във водата едно след друго; те потъваха, но веднага изплуваха отгоре и плуваха чудно хубаво; краченцата се движеха от само себе си и всичките бяха във водата, дори и грозното, сивото, и то плуваше.
– Не, не е пуйче – каза тя, – виж колко умело движи краката си, колко изправено се държи! Мое собствено е! Всъщност то изглежда много красиво, когато се вгледаш истински в него! Кряк! Кряк! Елате сега с мен, ще ви изведа в света и ще ви представя в патешкия двор; но бъдете все около мен, за да не ви настъпи някой, и си отваряйте очите за котката!
И те влязоха в двора при патките. Там се вдигаше ужасна врява, защото две семейства се караха за една змиорска глава, която обаче най-накрая я отмъкна котката.
– Така става по света – каза патицата майка и си облиза човката, защото и на нея ù се искаше змиорска глава. – А сега си поразмърдайте краката, поразбързайте се и се поклонете на старата патица ей там! Тя е най-благородната от всички тук. Има испанска кръв, затова е толкова тлъста, забележете и червеното парцалче на крака ù. Това е нещо изключително красиво и най-голямото отличие, което някоя патица може да получи; то означава, че не искат да я изгубят и че хора и животни трябва да ù обръщат внимание. По-бързичко! Не си обръщайте ходилата навътре! Всяка добре възпитана патица разперва ходилата си широко навън, също като мама и татко. Ето така! Наведете сега шия и изкрякайте: Кряк!
И те го направиха, но останалите патки наоколо ги погледнаха и казаха доста високо:
– Я ги погледни! Още една банда си имаме. Като че ли вече не сме достатъчно. И пу, как само изглежда ей онова там. Него не можем да понесем. – И една от тях веднага се спусна и го ухапа по врата.
– Остави го на мира – каза майката, – то никому нищо не прави.
– Да, но е прекалено голямо и по-инакво от другите – каза патиц та, която го беше ухапала, – и затова ще го бием.
– Хубавите деца на мама – каза старата патица с парцала на крака, – от хубави по-хубави, с изключение на едното, то не е сполучливо. Иска ми се да можеше да го измътиш отново.
– Не може, ваша милост – каза майката на патетата, – не е красавец, но е изключително добър по душа и плува също толкова добре, колкото другите, дори бих казала: ако не и по-добре. Мисля, че ще израсне хубавец или пък с времето ще се посмали. Прекалено дълго е лежал в яйцето и затова не е получил правилни черти. – И тя го пооправи по врата и му оглади перушината. – Освен това той е и паток – каза тя – и това няма чак толкова голямо значение. Мисля, че ще събере сили и ще пробие в живота.
– Останалите патета са прелестни! – каза старата. – Чувствайте се като у дома си и ако намерите глава от змиорка, може да ми я донесете.
И те се почувстваха като у дома си.
С изключение на горкото пате, което се бе излюпило последно и което изглеждаше толкова противно – биеха го, блъскаха го и му се подиграваха, при това и патките, и кокошките.
– Прекалено е голямо! – казваха всички.
А пуякът, който бе роден с шпори и затова си мислеше, че е император, се наду като кораб с опънати платна, притисна го, после се разкряка и се зачерви много в главата. Горкото пате не знаеше къде да се дене, много му беше мъчно, задето изглеждаше толкова грозно и бе за подигравка на целия двор.
Така премина първият ден, а с времето ставаше все по-зле и по- зле. Всички преследваха горкото пате, дори собствените му братя и сестри бяха лоши към него:
– Да можеше да те грабне котката, грозотия такава!
А майка му казваше:
– Само да те нямаше тука!
И патките го хапеха, кокошките го кълвяха, а момичето, което даваше храна на животните, го подритваше с крак.
И тогава то избяга, прехвръкна над оградата; птичките в храстите се разлетяха из въздуха. „Това е, защото съм толкова грозно“, помисли си патето и затвори очи, но продължи да бяга, докато стигна до голямото блато, където живееха дивите патици. Тук то лежа цяла нощ, толкова бе уморено и опечалено.
На сутринта дивите патици излетяха и видяха новия си другар.
– Що за същество си ти? – попитаха те, а патето се въртеше на всички страни и поздравяваше колкото можеше по-вежливо.
– Ужасно си грозно! – казаха дивите патици. – Но на нас ни е все едно, само да не се ожениш за някой от фамилията ни.
Горкичкото! На него и през ум не му минаваше да се жени, само да му разрешеха да лежи в тръстиката и да пийне малко блатна водица. Там лежа то цели два дни; тогава пристигнаха две диви гъски или по-право, два диви гъсока, защото това бяха два мъжкаря; те бяха излезли от яйцето не много отдавна, затова и бяха толкова самонадеяни.
– Чуй, приятелю – казаха те, – ти си толкова грозен, че чак ни харесваш! Ще дойдеш ли с нас да станеш прелетна птица? Недалеч оттук, в едно друго блато, има няколко сладурчета, прекрасни диви гъски, госпожици всичките, които могат да казват: „Кряк!“. Ти си в състояние да ги очароваш, толкова си грозен!
– Бум! Бам! – чу се изведнъж и двата диви гъсока паднаха мъртви в тръстиките, а водата наоколо стана кървавочервена; бам! бум! – чу се отново; цели ята диви гъски излетяха от тръстиките и пак се загърмя. Това беше голяма ловджийска хайка, ловците бяха залегнали около блатото, някои се бяха дори покачили в клоните на дърветата, които се простираха далеч над тръстиките; син пушек се носеше на облаци между тъмните дървета и висеше високо над водата; в калта наскачаха ловджийските кучета, цоп-цоп; тръстики и папур се заклатиха на всички страни; горкото пате много се изплаши, извъртя глава, за да я пъхне под крилото си, но в същото време точно пред него застана страхотно голям пес, езикът беше провиснал от устата му, а очите му блестяха ужасно злобно; той наведе паст над патето, оголи острите си зъби… и цап-цап! – замина, без да го вземе.
– О, слава богу! – въздъхна патето. – Толкова съм грозен, че даже кучето не си дава труд да ме захапе!
И то се спотаи много тихо, докато сачмите съскаха из тръстиката и гърмежите бумтяха един след друг.
Чак късно през деня отново настана тишина; но горкото пате не се осмеляваше все още да се надигне, то почака още няколко часа, след което се огледа наоколо и хукна да бяга колкото можеше, надалеч от блатото; тичаше през ниви и ливади, а вятърът духаше силно, така че придвижването не беше лесно.
Привечер то стигна до една бедна селска къщурка; тя бе толкова паянтова, че сама не знаеше на коя страна да падне и затова стоеше изправена. Вятърът така свиреше край патето, че то трябваше да седне на опашката си, за да се задържи; вятърът се усилваше все повече и повече, тогава то забеляза, че едната панта на вратата се бе откачила и тя висеше толкова накриво, че то можеше да се вмъкне през цепнатината в стаята, което и стори.
Вътре живееше една старица с котката и кокошката си; котката, която тя наричаше „синко“, можеше да си извива гърба и да мърка, а дори и да пуска искри, но за това трябваше да се погали срещу косъма ù; кокошката имаше доста малки, къси крачета и затуй се наричаше „Кукурикъсокрачка“; тя снасяше хубави яйца и старицата я обичаше като собствено дете.
На сутринта те веднага усетиха чуждото пате и котката започна да мърка, а кокошката се разкудкудяка.
– Какво става? – рече старицата и се огледа наоколо; но тя не виждаше добре и затова помисли патето за някоя тлъста патица, която се бе загубила. – Ето това се казва хубав улов, сега ще имам и пачи яйца, само да не е паток. Трябва да пробваме!
И патето бе прието с пробен срок от три седмици; но никакви яйца не се появиха. Котката бе господар в къщата, а кокошката – стопанка, и те все казваха:
– Ние и светът! – защото мислеха, че бяха половината свят, при това по-добрата половина. Патето си мислеше, че може да има и други мнения, но кокошката не търпеше такива работи.
– Можеш ли да снасяш яйца? – попита тя.
– Не.
– Е, тогава си затваряй устата!
А котаракът каза:
– Можеш ли да извиваш гръб, или да предеш, или да пускаш искри?
– Не.
– Е, тогава не може да имаш мнение, когато говорят разумни хора!
И патето седна в ъгъла, бе му криво; изведнъж си спомни чистия въздух и слънцето; и чудно, толкова му се прииска да поплува във водата, че накрая не се сдържа и разказа за това на кокошката.
– Какво ти става? – попита тя. – Нямаш какво да правиш, затова ти хрумват такива капризи! Снасяй яйца или мъркай и ще ти мине.
– Но плуването във водата е толкова хубаво – рече патето, – толкова е хубаво да си мушнеш главата вътре и да се гмурнеш на дъното.
– Да-да, голямо удоволствие! – рече кокошката. – Да не си се побъркал! Я попитай котката, тя е най-умната, която познавам, дали ù харесва да плува във вода или да се гмурка! За себе си нищо не казвам. Питай най-сетне нашата господарка, старицата, по-умна от нея няма в целия свят! Мислиш ли, че има желание да се носи по водата и да си топи в нея главата?
– Вие не ме разбирате – каза патето.
– Добре де, ние като не те разбираме, кой ще те разбере тогава? Ти така или иначе никога няма да станеш по-умен от котката или от старицата, да не говорим за мен. Не си придавай важности, дете! И благодари на създателя си за всичко добро, което е направено за теб! Не си ли попаднал на топло и нямаш ли среда, от която можеш да научиш нещо, то ти си един празноглавец и общуването с тебе не е забавно, вярвай ми! Доброто ти мисля, неприятни неща ти казвам, но по това се познават истинските приятели! Виж да снесеш някое яйце или да се научиш да предеш, или да пускаш искри!
– Мисля да тръгна по широкия свят – каза патето.
– Както намериш за добре – рече кокошката.
И патето тръгна; и във водата плува, и се гмурка, но никой не му обръщаше внимание поради грозотата му.
Настана есен; листата в гората пожълтяха и покафеняха, вятърът ги подхвана, така че те затанцуваха наоколо, а небето отгоре изглеждаше студено; облаците висяха, натежали от град и сняг, а на оградата седеше гарван и крещеше от студ: „Га! Га!“; патето замръзваше само като погледнеше всичко това; да, никак не му беше добре на горкичкото.
Една вечер, когато слънцето величествено залязваше, от храстите излезе цяло ято красиви, големи птици; толкова прекрасна гледка патето никога не беше виждало; те бяха искрящобели, с дълги, гъвкави шии; това бяха лебеди, които издадоха чудни звуци, разтвориха прекрасните си, дълги криле и полетяха надалеч от студените краища към топлите страни, към свободни от лед езера. Те се издигнаха високо, високо, а на малкото грозно пате му стана весело; то се завъртя във водата като колело, протегна шията си високо нагоре към тях и наддаде вик, толкова висок и чуден, че самото то се уплаши. О, то не можеше да забрави красивите птици, щастливите птици и когато те вече се изгубиха, то се гмурна чак до дъното, и когато изскочи отново отгоре, като че ли не бе на себе си. То не знаеше как се казваха тези птици, нито накъде бяха отлетели, но все пак ги обичаше, така както никога никого не беше обичало; то не им завиждаше, и на ум не му идваше да си пожелае такава красота, то щеше да се радва само патките да бяха го оставили да е сред тях. Горката грозна животинка!
А зимата бе толкова студена, толкова студена; патето трябваше да плува из водата, за да не замръзне тя напълно; но всяка нощ дупката, в която плаваше, ставаше все по-тясна и по-тясна; такъв мраз беше, че ледената кора чак пукаше; патето трябваше да движи краката си непрекъснато, така че водата да не се затвори; най-накрая то се умори, остана неподвижно и така замръзна в леда.
Рано сутринта дойде един селянин, видя го, отиде до него, разби леда с дървените си обувки и го занесе вкъщи при жена си. Там то се съживи. Децата искаха да играят с него; но патето помисли, че искат да му направят нещо лошо, и от страх се блъсна в кофата с мляко, така че то се плисна из стаята; жената извика и вдигна ръцете си нагоре, тогава то прелетя в коритото с маслото, а после падна в сандъка с брашното и излезе; леле-мале, на какво приличаше само! Жената крещеше и ахаше подире му с машата, а децата тичаха едно през друго да го хванат, като се смееха и крещяха. Добре, че вратата беше отворена, патето се спусна навън в храсталака, по новия сняг – и там падна, като в сън.
Много би било тъжно обаче да се разкаже за всичките страдания и за мизерията, които трябваше да препати през тая сурова зима – то лежеше сред тръстиките в блатото, когато слънцето започна отново да прежуря; чучулигите пееха – беше хубава пролет!
Тогава то изведнъж размаха криле, те засвистяха по-силно отпреди, и мощно го понесоха; и преди да се усети, то се озова в един голям парк с цъфнали ябълки и ухаещи люляци, които надвисваха дългите си зелени клони над криволичещи канали. Ох, каква хубост бе тук, каква пролетна свежест! Точно пред него, от гъсталака, излязоха три хубави бели лебеда; те се напериха и се плъзнаха много леко по водата. Патето позна прекрасните животни и го обзе странна тъга.
– Ще отлетя при тях, царствените птици, и те ще ме изкълват до смърт, защото аз, който съм толкова грозен, се осмелявам да ги приближа. Но какво от това! По-добре да ме убият те, отколкото да ме хапят патките, да ме кълват кокошките, да ме рита момичето, дето се грижи за кокошарника, и да се мъча през зимата! – И то прелетя във водата и заплува към прекрасните лебеди. Те го видяха и се стрелнаха, наперени, към него. – Убийте ме! – рече горкото животно, наведе главата си надолу към водата и зачака смъртта. Но какво видя то в чистата вода! Видя собственото си отражение, но то не беше вече тромава, тъмносива птица, грозна и противна, то самото беше лебед.
Няма нищо, че си роден в двора при патките, стига да си лежал в лебедово яйце!
То се почувства много радостно след всички тези страдания и мъки, които беше преживяло; тъкмо затова сега оценяваше още повече щастието си, цялата тая хубост, която го беше споходила. А големите лебеди плаваха около него и го галеха с клюновете си.
В парка дойдоха няколко деца, хвърлиха във водата хляб и зърна, а най-малкото извика:
– Има и един нов!
А останалите деца отговориха радостно:
– Да, дошъл е един нов!
И те пляскаха с ръце и танцуваха наоколо; после изтичаха за майка си и баща си; хляб и сладкиши хвърляха във водата и всички казаха:
– Новият е най-красив! Толкова млад и толкова хубав!
А старите лебеди му се поклониха.
Тогава той почувства свян и пъхна главата си под крилото, просто не знаеше къде да се дене! Той бе изключително щастлив, но не и възгордян, защото доброто сърце никога не се възгордява! Спомни си как го преследваха и му се подиграваха, а сега чуваше всички да казват, че е най-красивата от всички красиви птици; люляците му се покланяха с клоните си чак до водата, а слънцето блестеше топло и приятно; тогава той се напери, стройната му шия се изпъна и той се възрадва от сърце: „За толкова щастие не съм и мечтал, когато бях грозното пате!“.
© Петър Милков, превод от датски